Галерия

Албум: Птици

ПТИЦИ

Авлига, Гъска, Лешояд, Белошипа ветрушка, Блестящ ибис, Бял ангъч, Бял щъркел, Черен щъркел, Яребица, Домашно врабче, Гарван, Гларус



Всичко за животните





Авлига

Тялото на мъжкия е лимоново жълто, а крилата и опашката са черни. Горната страна на женската е маслиненозелена, а коремната светло жълта с черни надлъжни ивици. Младите птици приличат на женската, но имат по-светло оперение и слабо изразени черти на коремната страна.
Авлигата е прелетна птица. Долита през април и отлита в края на август. Зимува в Африка и остров Мадагаскар. През пролетта долитат първо мъжките, които заемат местата за гнездене. Техните мелодични песни се чуват от голямо разстояние, но самите птици трудно могат да се видят. Те кацат обикновено в гъстата корона на дърветата.
Авлигата е широко разпространена в равнините и предпланините. Обитава широколистни гори, обширни паркове, стари овощни градини, дървета край реки и блата и др. Гнездото се прави по дърветата. То е висящо и прилича на торбичка. Разполага го на чаталесто клонче, далече от ствола на дървото. Отвътре е застлано с трева, перца и вълна. Мъжкият доставя материала а женската строи гнездото. Тя снася в него 3-5 млечнобели яйца, прошарени с дребни червенокафяви петънца, които мъти около 14 дни. Мъжкият я храни, но много рядко я сменя в гнездото. За малките се грижат и женската, и мъжкият. Дълго след напускане на гнездото малките се движат заедно с възрастните и едва през август семейството се разпада.
Авлигата се храни главно с насекоми и техните ларви, които събира по дърветата. Нейната любима храна са едрите космати гъсеници на различни вредители по дърветата. Понякога през лятото поема и плодове на диви и овощни дървета.
Нагоре


Гъска

Домашната гъска е произлязла от сивата дива гъска. Дори по каменните стени на древните пирамиди в Египет са намерени рисунки на гъски, наред с други домашни животни — крава, кон и куче. Това показва, че гъската е домашно животно от хиляди години. Гъските са по-едри от кокошките и по-дребни от пуйките. Тежат от 5 до 12 кг. Главата им е сравнително голяма, широка и с къса човка. Човката е жълта или оранжевожълта. Шията е доста удължена. Краката са къси и здрави. Тялото е тромаво и стои малко увиснало между краката. Оперението па гъските е богато. Цветът на перата е бял, сив, сивочерен. От гъските се добива и гъшият пух, с който пълнят възглавници и юргани.
През годината гъската снася 30—40 яйца. Те са бели на цвят и са три, пъти по-едри и по-тежки от кокошето яйце. Новоизлюпените малки гъсета са жълти на цвят. Те са много тромави и лакоми. Бързо растат и се угояват. Не се боят от водата и обичат реките и блатистите местности.
От добре угоените гъски може да се получи по 3—4 кг гъша мас. При специално хранене гъшият черен дроб може да тежи до 1,5 кг. Понякога отглеждат гъската главно заради черния й дроб, от който правят гъши пастет. Той се търси и цени много. Гъските се отглеждат леко, защото използуват пашата през цялата година. Приспособяват се към всякакви условия на живот. Получените от тях продукти са евтини.
Нагоре


Лешояд

Белоглавият лешояд е разпространен в планините на Южна Европа, Северна Африка и Югозападна Азия. В миналото е гнездял и в България. Прави гнездо в малки пещери, по скални надвеси, по клоните на дърветата. Гнезди на колонии.
Главата и шията на белоглавият лешояд са покрити с гъст бял пух. В долната част на шията има якичка от бели пухкави пера, която е прекъсната отпред. Горната страна на тялото е сиво-кафява, а долната по-тъмна или светло ръждиво кафява. Маховите пера и опашката са черни. При младите индивиди якичката е образувана от копиевидни пера, горната страна на тялото е червеникаво-кафява, а долната, светло кафява с белезникави резки.
Храни се основно с мърша. Деня прекарва в търсене на храна, планирайки на голяма височина, практически невидим за човешко око. Щом забележи труп на умряло животно се спуска рязко с полуприбрани криле. Щом един от лешоядите забележи храна и се спусне към нея, останалите го последват веднага и за много кратко време се събират всички представители на вида намиращи се в близост. Обичайни са битките около трупа на умрялото животно.
Белоглавият лешояд става все по-рядък вид и днес общата му численост в Европа не е повече от 2000 индивида. Една от причините е, че липсва достатъчно храна в природата.
Лешоядът прави гнездото си по високите скали. Понякога оформят малки колони. Всяка година лешоядът се връща в същото гнездо. Женската снася едно яйце. Мътенето траи 48 – 53 дни. Мътят и двамата родители. Малкото напуска гнездото след около 3 месеца.
Нагоре


Белошипа ветрушка

Белошипата ветрушка е вид много близък с керкенеза (който е наричан и черношипа ветрушка), но е по-дребен. Женските и младите птици имат светли нокти, докато на керкенеза винаги са черни. Размаха на крилете му достига 65 см
Храни се предимно с едри скакалци, но лови също така дребни гущери и змии. Когато ловува понякога застава неподвижно във въздуха трептейки с криле, което ? позволява да оглежда и следи района достатъчно време за да се покажат скрилите се за момент или останали неподвижни по друга причина жертви и обикновено не се отдалечава много от колонията си.
Гнезди на колонии, които остават задружни често пъти в продължение на много години. Предпочита да гнезди в дупки, пукнатини и скали, на различни типове терен, скалист, горист или нерядко в градовете и села, където има подходящи сгради. Мъти най-често през май-юни. Снася 4-5 яйца с дължина около 35 мм, а самото мътене трае около 28 дни. Малките напускат гнездото след 26-28 дни.
Нагоре


Блестящ ибис

Блестящият ибис се среща у нас край Бургаско и Мандренско езеро, Дунавското крайбрежие, Остров Белене, езерото Сребърна, край реките Марица и Тунджа и на други места. Сладководни или полусолени езера, блата, с различни размери. Заливни гори и долини на големи реки и Дунавски острови, оризища, рибарници и рибовъдни стопанства. Местата за хранене в някои случаи са отдалечени до 15-20 км от гнездовите колонии.
През последните години са преброени между 100 и 700 двойки, в 5-9 гнездови колонии.
У нас не са известни единични гнезда и самостоятелни колонии. Долита в кря на март до средата на април. Гнездата са в тръстика, ниско до водната повърхност или по долните клони на върбите. Люпилото е три четири яйца. През средата на юли птиците напускат гнездовите находища и до началото на есенната миграция скитат на големи ята по влажни зони, богати на храна.
Нагоре


Бял ангъч

Белият ангъч е сравнително едър представител на гъскоподобните птици. Дължината на тялото му достига 52 см, а размахът на крилете – до 120 см. Има характерно оцветяване, с което се отличава от другите патици и гъски. Мъжкият има трицветна брачна окраска – черно със зеленикав метален блясък, бяло и ръждивокафяво. Клюнът на мъжкия има голям червен израстък.
Белият ангъч се храни предимно с храна от животински произход: ракообразни, насекоми, мекотели и различни други видове дребни безгръбначни. Зимно време често преминава на растителна храна.
Ангъчът е многамна птица – двойките се задържат в продължение на няколко години заедно. Прави гнездата си в дупки в земята, като за целта използва изоставените дупки на язовци, лисици и др. При липса на дупка може да го построи и в скална цепнатина, разрушена постройка или просто на земята сред по-гъста растителност. Гнездото може да се намира дори на километър от най-близкия воден басейн. Заради недостига на дупки и скривалища, понякога няколко женски снасят в едно гнездо. Гнездото е обилно постлано с пух. Женската снася между 6 и 18 яйца, но най-често 8–9, със синкаво-бял цвят. Мъти единствено женската в продължение на 27–29 дни.
Нагоре


Бял щъркел

Белият щъркел е добре позната и разпространена птица навсякъде у нас, която само в редки случаи се смесва с черния щъркел.
Белият щъркел обитава по-голяма част от селищата в страната, като най-многобройни са гнездата му по дунавското крайбрежие, оризищата в Тракийската низина и западните покрайнини на Мандренското езеро. През последните години се забелязва известно отдръпване на този вид от полупланинските райони, както и от някои селища на Добруджа, Западна България и Родопите. Намаляването в числеността на вида се дължи до голяма степен на пресушаването на влажни зони у нас, на замръзването и пременянето на коритата на реките. Известен дял за намаляване броя на щъркелите има прякото им преследване от някои собственици на сгради и дворове, където има гнездещи двойки. На малцина е известно, че щъркеловите гнезда са държавна собственост и те може да се разрушават само след съответното разрешение и построяване на ново изкуствено гнездо близо до старото.
Женската снася 2-5 бели яйца. Храната на белия щъркел е изключително разнообразна – земноводни, влечуги, гризачи, дребни птици и др.
По време на миграциите белите щъркели от източната половина на Европа пресичат територията на нашата страна по протежение на цялото ни черноморско крайбрежие. В резултат от изследванията е установено, че техният брой всяка есен е стотици хиляди. През зимата се срещат у нас само ранени или болни птици, неспособни да се придвижат до топлите страни.
Нагоре


Черен щъркел

Оперението на черния щъркел е почти обратно на белия щъркел и за разлика от него обитава най-рядко посещаваните от човека равнинни и полупланински широколистни гори и труднодостъпни скални масиви. В северната част на страната преобладават двойките, които гнездят по високи дървета, но не са изключение и гнездата, построени по отвесни стени на ждрела, проломи и скални комплекси. Задължително условие за гнезденето му е близостта на малки, плитки, богати на жаби и риби рекички.
Женската снася 3-5 бели яйца.
От края на миналия век досега черните щъркели са намалели много. Най-много са гнездещите двойки при долината на Арда между язовир „Студен кладенец” и язовир „Ивайловград”. По време на есенния прелет черните щъркели образуват неголеми ята (до 150-200 птици) или пък се придвижват на юг заедно с огромни ята бели щъркели. През зимата не се срещат у нас.
Черният щъркел е напълно защитен вид без изключение. В „Червената книга на Република България” е включен в категорията „застрашени животни”.
Нагоре


Яребица

Яребицата е средна по големина, но стегната и месеста птица. На тегло достига 500 грама. Коремът е мръснобял. На гърдите има подковообразно петно с бронзово кафяв цвят. При женските това петно е силно размито, освен това останалото оперение е без бронзов оттенък. Младите яребици имат черен клюн, а около очите - гладки кожени кръгове с оловно сив цвят. При старите екземпляри клюнът е сив, а коженият кръг е червен, с ярко червенооцветени брадавици.
Възрастта на птиците може да се определи и по края на първото и второто махово перо на крилата. При младите той е заострен, а при старите закръглен. Яребицата е типично моногамна птица до отглеждането на малките си. Още в края на март ятото се разбива на двойки. По това време се забелязва нещо като токуване и боеве между мъжките. Двойките се разпръсват и се придържат към определени територии. Живеят усамотено и не позволяват към тях да се присъединяват самотни птици. Към началото на май започва построяването на гнездото. То представлява изровена вдлъбнатина на възвишено, сухо място, застлано със сухи тревички, листа и пера, изскубани от гърдите на женската. То се прави под защитата на не особено гъсти храстчета или висока растителност, която не пречи на квачката да излита направо от гнездото си. За гнездене се предпочитат слогове, брегове на канали, тревисти сухи места, но непременно до ниви със зимници и фуражни култури. Понякога яребиците гнездят и в ливади с засадена люцерна, на които първата коситба съвпада с периода на гнезденето и става причина за разораване на гнездата. Така се унищожават много гнезда. Затова е необходимо до края на април да се обикалят подобни площи с птичари, за да се безпокоят правещите гнезда птици и да бъдат принудени да напуснат опасните места.
Нагоре


Домашно врабче

Домашното врабче е дребна птица.Среща се на всички континенти, без Антарктида. Обитава всички типове човешки поселения, рядко се среща в дивата природа.
Мъти само женската или и двамата родители в продължение на 13–14 дни. Малките се излюпват голи, слепи и безпомощни. Родителите ги хранят предимно с насекоми и смлени на кашица семена. Малките напускат гнездото след около 17 дни и родителите ги хранят още 1–2 седмици. В годината могат да отгледат 2–3 люпила. Полова зрелост настъпва обикновено след една година.
Нагоре


Гарван

Гарванът е най-едрата птица от врабчоподобните. Дължината на тялото му достига 64 см, а размахът на крилете му – 120см. Оперението е изцяло черно. Клюнът и краката също са черни. Опашката е дълга и клиновидна. Живее предимно в планините, на значителна височина. Обитава скали, проломи, ждрела и гори. През есенно-зимния период скита поединично или на малки групи по открити места.
Гарванът е всеядна птица. Храни се предимно с мърша и дребни животни, но също така обича и насекоми, червеи. Ако му се наложи се храни и с плодове. В природата, заедно с лешоядите, изпълнява ролята на санитар. В някои случаи се изявява като активен хищник и напада дребни птици и бозайници (зайчета, плъхове, къртици и пр.).
Гарванът гнезди в непристъпни скалисти местности, като малките се задържат сравнително дълго време с родителите си и образуват с тях малки семейни ята. Женската снася 3–7 светло синьозелени яйца, напръскани с кафеникави петънца. Яйцата се мътят около 20–23 дни. Малките се раждат голи и безпомощни, но след около месец и половина вече са достатъчно развити и напускат гнездото. Достигат полова зрялост на 3 години.
Гарваните притежават завидни умствени способности. Гарванът може да брои, има добра памет, известни са случаи и на заучаване на думи.
Нагоре


Гларус

Гларус е другото име на сребристата чайка. Гларусът има светло оперение. Гърбът и крилата са сиви, като най-дългите махови пера са черни с бели петна по върховете. Останалите части на тялото са бели. Младите екземпляри имат кафяво оперение с петна.
Сребристата чайка обитава Черноморското крайбрежие. Рядко се среща и край водни басейни във вътрешните части на страната.
Размножителният период започва през март. Гнезди по покриви на сгради, по скали и рядко по пясъка далеч от селищата. Гнездото си прави от клони и трева. Женската снася 2 - 4 сивосинкави яйца с тъмносиви и тъмнокафяви петна, които мъти заедно с мъжкия около 3 седмици. Родителите хранят малките с риба, като повръщат полусмляната храна в човката на малкото или на земята и то я поглъща оттам. Малките са много лакоми. Те нарастват бързо и след 40 - 45 дни правят първите опити да летят. През есента цялото семейство напуска гнездото и скита по крайбрежието, а понякога и десетки километри навътре в страната. През зимата се завръщат отново в крайбрежните селища.
Сребристата чайка е всеядна птица. Основната й храна са рибите, които лови по повърхността на водата. Когато открият пасажи от риба, чайките се събират на ята от няколко десетки екземпляра. Понякога разнообразява храната си с мишевидни гризачи - лалугери, мишки, водни плъхове и други. Често се храни и с умрели риби, ракообразни и раститлени отпадъци, изхвърлени от морето и от хората.
Нагоре